Един ученик описва първата си среща с Учителя: “Беше летен ден. Светъл мир царуваше над земята. Една малка пътечка между лозята на старинния град, цялата заляна в светлина, ме изведе съвсем случайно пред имението, където пребиваваше по това време Учителя. Първото чувство, което изпитах, когато видях Учителя, беше изненадата, че и друг път съм Го виждал, че ми е познат и близък. Това чувство постепенно ме обхвана със сила, раздвижи дълбоки и странни спомени. Създаде се някакво мъчително напрежение в мен да обхвана, да разбера, да овладея всичко това. После като че се премахна някаква преграда и дълго време задържани води изведнъж нахлуха със сила.
Учителя стоеше пред мен тих и спокоен. Тогава едно блажено чувство почна да ме изпълва; една радост на човек, който някога, много отдавна е загубил нещо свято и днес отново го намира. Всички неясни спомени се отдръпнаха настрани. Само светлата радост остана в душата ми. Учителя се усмихна и ми подаде ръка. Аз хванах и целунах с благоговение ръката, която ме е водила и крепила през всичките дни на живота ми. Това чувство никога по-късно не ме е напускало през целия ми живот с Учителя.
След време много неща се проясниха. Очертаха се картини и образи. Много неразбрани неща станаха понятни, ала чувството на блаженство от срещата с моя Учител грееше в душата ми като лампада, запалена от невидимата ръка на Бога.
При тази първа среща почти нищо не говорихме. Безмълвният говор на душите понякога не се съвместява в словата на една човешка реч.
Всякога, когато се опитвах да говоря на Учителя, чувствах, че нещо най-важно, най-съществено остава неизказано, неуловимо, неизразимо. Онова, което можем да кажем за Него, е винаги съвсем малко и недостатъчно. Наистина, понякога Великият, Безграничният приема образа на човек и живее между хората и заедно с тях. Това са щастливи и незабравими дни за човешките души.”
Учителя имаше среден ръст, благородна осанка, в някои моменти тъй величествена, че изглеждаше по-висок и по-голям от всички околни.
Дълги коси, прошарени вече, се спускаха до раменете му. После, през годините, ние видяхме как тези коси станаха целите сребристи, бели, светещи. Лицето на Учителя беше красиво. То изразяваше спокойна Сила, вътрешен Мир. Челото – право, ясно. Очите – леко наведени, носът – правилен, скулите – широки; те Му придаваха мощ, устойчивост. Брадата – хубаво очертана. Общият израз – добър, бащински. Погледът Му беше дълбок, благ и чист. В него нямаше никакво раздвоение. Очите изразяваха само една мисъл – Любов и безкористие. Понякога в този поглед се чувстваше нежността на майката, понякога – силата и добрината на бащата. Той имаше Сила, власт, можеше да държи злото далеч, успокояваше, насърчаваше, вдъхваше вяра и упование в Бога. В този поглед грееше предвечната Мъдрост на Великия. Пред Него въпросите се поставяха просто и ясно. Понякога през Него струеше слънчевата Радост на един възвишен свят. Ала друг път прозираше скръбта на цялото човечество. В Него никога не се забелязваше упрек и осъждане, нямаше никакво насилие. Ала всеки изпитваше желание да Му се довери, да разкрие душата си. Когато този поглед срещнеше Красотата или Доброто, в него светеше детинска радост. Присъствието на хубава светла мисъл се чувстваше у него. Този поглед винаги и съвършено изразяваше Истината.
Учителя държеше главата Си изправена, ходеше свободно и леко; будно съзнание проличаваше във всяко Негово движение. Една хармонична естественост имаше в цялата Му фигура. Тя придаваше красота и искреност на всяка Негова постъпка. Естествеността дава условия за проява на Любовта. Учителя имаше мек, приятен, нисък глас. Той говореше обикновено тихо, без никакви риторични ефекти, ала, макар и тих, гласът Му проникваше далеч. Той говореше със спокойни, плавни, хармонични движения, изразителни и ясни, както Неговото Слово. Учителя пееше хубаво и вдъхновено. Той имаше приятен, дълбок глас. Често пееше песните, които ни предаваше. Показваше ни как трябва да се изпълняват или ги свиреше на цигулка. И най-простите упражнения Той предаваше тъй изразително, с такова преживяване, че те се изпълваха със съдържание и смисъл. У Него всяко движение беше музика, всяка мисъл, всяко чувство, всяка постъпка. Животът Му беше музика – ритъм, мелодия и хармония. Той посещаваше концертите на големите майстори и слушаше с внимание, съсредоточено и вдълбочено. Неговите преценки бяха съвършени. Музиката беше красивият свят, в който Той живееше – съзвучие между мисъл, чувство и постъпка. Тя създаваше тази атмосфера на хармония и светлина около Него, която се чувстваше от всички. Тази вътрешна музикалност Той изразяваше понякога в песни, които създаваше естествено, свободно, непосредствено. Те се пораждаха у Него в момента, като израз на онази музика, която носеше в душата си. Така създаде Той повечето от песните и упражненията пред нас, а понякога и заедно с нас.
