Както вече уснановихме, седемте голями космически области, които образуват цялото, всеобхватно пространство, са седемте полета на изява на Логоса. Всичко което се намира в това универсално пространство като живот, движение и битие, е принципно отворено за всички, които притежават родената от Духа душа. Значи в седемте космически области мистериите не са действителности, защото една мистерия възниква поради липса на разбиране, на истинско познание. Това означава, че на съответният човек липсват очите на духовната душа. Въпреки това, така продължава Хермес, съществуват много неща, които са скрити и абсолютно не могат да бъдат възприети. Защото скритостта, непознаваемостта на Бога държи обхванати седемте космически области.
Така съществува едно изявено, и едно непознаваемо, вечно невидимо божество. От вечно невидимото се осъществява изявата в седемте полета на изява. Философски погледнато, не съществува необходимост от познание на невидимото, което освен това е невъзможно. Невидимият, непознаваемият осъществява своя план в своите полета на изява. Там Той се изявява. Значи може да се каже, че има една действителна мистерия, мистерията на великото, непостижимо за знанието Божество. По отношение на това Хермес казва:
Божеството изявява всички неща, без самото да бъде изявено; то ражда, без самото да е родено. То не се показва в нито една видима форма, но дарява видимата форма на всички неща.
Значи също и непознаваемото Божество може да бъде познато чрез неговите творения. Затова тук мистерията изчезва, защото всичко, което Божеството е, дори и в неговата непознаваемост, се изявява:
Затова Единият Нероден е както без видима форма, така и невидим; но тъй като дава форма на всички неща, Той става видим във всички и всичко, и най-много за тези, на които Той желае да се изяви.
Така ние установяваме с неизразима радост, че не съществуват принципни препятствия между Бога и човека. Ако отстраните фундаменталните пречки, вие преминавате през изявеното и стигате до неизявеното; значи прекосявате времето и стигате до вечността. Времето е изява, вечността е неизявеното, от което се ражда всичко изявено. Вечността е централното същество, централната сила, най-висшето на Творението. Значи в Духа времето и вечността не могат да се разделят. Те се определят взаимно, и се вливат едно в друго. Във времето цари постоянният ход на изявите, които се осъществяват във все по-голямо великолепие. При това вечността е голямата подхранваща почва, носител и осъществител. Значи тук с право можем да говорим, заедно с Prof. De Hartog, за “вечността във времето”.
Който може да познае и изпита това, попада непосредствено в едно голямо спокойствие, в един дълбок мир, мирът на Витлеем. Той е намерил единството с Бога и освобождението от смъртта. Защото същината, най-дълбоката същност на промените, е вечност.
Колко малка, колко обикновена е диалектиката и малкия живот на природно родения човек в сравнение с това. Те са като накъдрянето на водната повърхност, една инцидентна промяна в действителността, крясък на едно животно в голяма тишина.Който счита накъдрянето на водната повърхност за същественото и не вижда безкрайната водна повърхност, е действително твърде ненормален. Тогава е естествено, че един такъв човек се е научил да се страхува от смъртта, от края на накъдрянето на водната повърхност, от смъртта, която изважда падналият човек от тази ненормалност, от тази заблуда.
Заблудата има страшни, кристализиращи качества. И изваждането от тази заблуда не може да се осъществи хармонично. Разрушаването, променянето на една кристализация означава нейното пълно унищожение. Затова диалектичният човек се е научил постоянно да се страхува от смъртта. Времето за природно роденият човек означава: остаряване, загуба на жизнеността, приближаване на смъртта, изкопаване на собствения гроб. Затова той се опитва да забави времето, неговото време, да го удължи, ако може да избяга от него. Какво ли не прави той, за да избегне смъртта? Но това е само едно трагично надбягване с упадъка.
Но за новия човек, към който вие сте призвани, времето е един стремеж към прославяне, хармоничния ход от сила към сила, от промяна към промяна, едно пътешествие по реката на вечността. Ако разбирате това, вие радостно ще одобрите седмия и осмия стих от седмата книга на Хермес:
Затова Тат, сине мой, помоли преди всичко Господа, Бащата, Единственият, който не е Единият, а е произходът на Единия, да направи милостиво така, че ти да можеш да видиш този Бог, който е неизказано голям, и да накара поне един от своите лъчи да свети над твоето съзнание. Защото само душевното съзнание вижда невидимото, тъй като самото то е невидимо.
Разберете, че като участник в групата и затова като част от живото тяло, на вас ви се подарява всичко, ако само изпълните великия свещен закон и желаете да изпитате вечността във времето и времето като един вечно продължаващ ход напред. Затова е необходимо да се научите да се молите. Истинското молене е въздигането на душата в седемте лъча на седморния Дух, в седемте течения на вечността, които обхващат, проникват и управляват всички времена.
Душата, новородената душа, принадлежи към тези седем течения на вечността и по силата на своята същност тя ежечасно ще търси и ще празнува тази свързаност. Новородената душа е едно с Божеството. Значи за нея моленето означава да живее от Духа, чрез Духа и в Духа. И изричането на молитвата представлява събуждане, причиняване изливането на сила, за да може (с нейната помощ) да се осъществи една желана изява.
Ние можем да обясним това с един обикновен пример: вашата къща е свързана с електрическата мрежа. Вие завъртате (натискате) електрическия ключ и светлината се появява, или електрическата печка ви дава топлина. Новородената душа е свързана с небесния Баща и неговите седем излъчвания. Тук молитвата е действието, призоваването, за да можем да живеем, да работим и да осъществяваме фактите с помощта на тази сила. Затова в Евангелието на Йоан, гл.14, стх. 12 и 13 с право се казва: “Истина, истина ви казвам, който вярва в мен, делата, които върша Аз, и той ще ги върши; защото Аз отивам при Отца. И каквото и да поискате в Мое име, ще го сторя, за да се прослави Отец в Сина”. …..
Откъс от “Египетският прагносис”, част 2, 1997г., Ян ван Райкенборг,
